4.1.15

Захарен памук, академично есе

Автор: Татяна Йорданова, курсист от учебен център The Passionate Shepherd
Подготовка за изпит по журналистика.
Най-доброто академично есе за месец декември.



Розово. Бяло.
Бяло. Розово.


Дружелюбен господин държи пръчка в ръката си и ме чака да избера цвят. Вкусът на захарния памук е винаги един и същ, независимо как е оцветен.

Със светещи очи поръчвам.
„Избирам розовия.”


Продавачът, с още по-светещи очи, ми подава една топка кристализирала розова захар, по-голяма от главата ми. Слага Паисий Хилендарски в малкия си джоб и е видимо доволен. Оглеждам се наоколо. Площадът е пълен с розови и бели облаци. Тълпата от хора е разделена по цветове. Като на пружини всички потапят главите си в облаците и жумят. Стискат очи и търсят с език нещо за преглъщане. Розовите гледат изпод захаросаните си вежди белите, сякаш избора на друг цвят ги прави врагове. Като част от цялата тълпа оплитам главата си в захарните нишки и в този момент гърлото завижда на веждите ми, защото по тях има повече захар, отколкото успявам да преглътна. Остава единствено натрапчивият вкус на горена захар и лепкавият допир на пръстите. За два лева си купих огромно сладко шарено пространство въздух и измамното чувство, че стомахът ми е пълен.


Но не е само стомахът. Ушите ни са натъпкани със захарен памук. Слушаме едни и същи приказки. Лъжите са едни и същи. Огромни и бодливи. Засядат между двете ни уши и пречат на истината да стигне до съзнанието. Държавата ни е облак от захар, който изглежда сякаш съществува. Държавата ни е симулация на държава. Тя е облак, който лепне от лъжи. Облакът лъже, че го има, а ние преглъщаме в очакване. На очакванията си получаваме едно сладко нищо. Давим се със собствената си слюнка. Със собствените си надежди. Защото нямаме държава, която да ни храни с истини. Имаме симулакрум. Имитация, прикриваща липсата на оригинал. Имаме „нещо” като институции, в медиите говорим за „нещо” като родолюбие, създаваме „нещо” като благотворителност. Стремим се към „нещото” и отиваме към нищото.


Ние нямаме институции, дори да изглежда, че имаме. Ако България е организъм, а институциите са животоподдържащите органи, то държавата ни е кожа и кости. България не диша, не се движи, не мисли и не действа. България е болна, защото в нея няма институция, която да живее. Правосъдието е изкривено. Изкриви го личният интерес. Съдийското чукче е симулакрум. То крещи за справедливост, а я убива. Ударът на чукчето не наказва греховете, а ги създава. Здравеопазването е болно. Разболя го алчността. Болницата е симулакрум. Обещава спасение, а предлага обреченост. Огромни сгради, в които няма място за здравеопазване, но има място за бизнес. Образованието е неграмотно. То иска да възпитава, а създава невъзпитаност. Обещава да издигне достойни личности, а смъква критериите си, за да създаде контролируема тълпа от хора, която не диша, не се движи, не мисли и не действа.


Патриотизмът е балон, който надуваме с празни приказки. Той е удобен инструмент за постигане на користни цели, за манипулиране на народното съзнание. Разнасяме патриотичните си слова, изсмукани от пръстите, и се борим за „националната кауза” само докато сме в полезрението на обществеността. Думите не тежат и не значат много. Не значат нищо. В една препълнена с хора зала се провежда конференция за взимане на мерки с цел повдигане на статута на учителите. Разпален оратор е превзел трибуната и обяснява на многобройната си аудитория защо обича България. Залата настръхва. Конференцията прилича на рецитал на Ботеви стихотворения. Камерите снимат, публиката е доволна, ораторът е велик, а мерките за статута на българския учител са отложени за следваща конференция. Балонът е достатъчно надут. Ушите болят от празни приказки. Има аплодисменти, но няма патриотизъм. Защото разпалени оратори го балонизираха. Отнеха смисъла от думите. И когато от надуване огромният балон се спука, в него откриваме само въздух, който не тежи и не значи нищо.


В България благотворителността симулира милосърдие. Тя е политика. Тя е гъба за изчистване на нечие име, за изтриване на нечий срам, за попиване на народно одобрение. В студиото на национално радио фолкдива споделя, че дарила на домове за сираци блокчета за рисуване с нейни снимки на корицата. Благотворителността е въпрос на имидж. Това е най-добрата пиар акция. Неслучайно шотландският писател Уилям Макилвани сравнява даренията с натрапчивия смях: „Има един вид смях, който хората използват на публични събития, като че ли шегата е благотворителен аукцион и те искат да бъдат видени как оферират.” Благотворителността е симулация на човечност, но не е човечност. Тя е сензация, която непременно трябва да събере чуждите аплодисменти.


След мен едно внуче води баба си за ръка. Иска захарен памук.
- Розов или бял? – пита продавачът.
- Бабо, розов или бял да избера?
- Все тая. И двата са по два лева.


В България ни продават надежди. Българинът е едно дете, което мисли, че има избор. Радва се, че живее в свят, в който може да избира свободно. Радва се, че го питат. Радва се, че отговаря. Но който и цвят да избере, вкусът е същият, а надеждата е само облак.

Държавата ни е като захарен памук. Оставя ни със странен вкус в устата, празен стомах и натъпкани с измислици уши. Намираме се в едно малко пространство, пълно с думи, които лепнат от лъжи. Полепват по очите ни, за да останем слепи. Тъпчат се в ушите ни, за да сме глухи. Оплитат се в устата ни, за да мълчим.


Светещи очи ме чакат да избера цвят.
Синьо. Червено.
Червено. Синьо.

Все тая. Всичките ми излизат скъпо.

0 comments:

Post a Comment