-Госпожа Макензи, радваме се, че най-сетне приехте поканата ни. Толкова време се опитвахме да се свържем с Вас. Искаме да знаете, че за нас е чест.- заекваше мустакатия господин със смешното сако.
- И кое по-точно е чест за вас?- с насмешка му отвърна тя. Беше толкова красива и същевременно студена. Сякаш под прекрасната обвивка се криеше сърце, което отдавна бе забравила да използва.
- Как кое, госпожо? – господинът видимо изглеждаше объркан.- Това, че приехте да дадете първото си интервю след инцидента и то точно на нашия вестник.
-Ха, да правите пари на гърба на моята трагедия, това ли било честта за вас?- гласът й бе тих и спокоен, точно като самата нея. След края на всяко изречение тръскаше цигарата си в пепелника, сякаш в някакъв такт с нещо, песен може би.
Наблюдавах я и не можех да откъсна очи от нея. Слушах я с любопитство . Следях всяко нейно движение. Тя ме караше да треперя, омагьосваше ме. Знаех, че жени като нея се срещат веднъж в живота. Идват неочаквано, оставят белег за цял живот и си тръгват още по-неочаквано. Преобръщат живота ти и в този момент разбираш защо ураганите са кръстени със женски имена.
- Това ще продължи дълго.- прошепна с отегчение господина.- Първият ни въпрос е как се чувствате година след онзи ужасен инцидент?
- Чувствам се ужасно. Благодаря, че попитахте. – усмивката й отвличаше вниманието от болката в очите й.
- Моля Ви, госпожо, съдействайте ни малко повече. Това интервю би могло да свърши много по-бързо, ако просто ни разкажете подробности от инцидента и Ви молим да ни разкажете как живеете сега, година по-късно.
- Ясно ми е, че може би съм длъжна да ви дам малко повече информация, предвид сумата, която сте готови да платите за това интервю. Просто не знам как да ви обясня, че това да говоря за мъртвия си съпруг не е записано като любимо занимание в дневника ми. – отново тръсна цигарата си в онзи такт и продължи.- Преди десет години срещнах съпруга ми. Бях на шестнадесет години, доста крехка и невръстна възраст. Живеех в покрайнините и, честно казано, не бях заобиколена от много приятели. Семейството ми бе бедно, едва свързвахме двата края. Не беше лесно да раста в среда на баща писател и майка домакиня. И двамата пиеха твърде много, може би се опитваха да потиснат мъката от бедността.
- Как срещнахте Джим?- прекъсна я плахо господинът със смешното сако.
- Оставете ме да довърша !- кресна тя. Не беше я виждал толкова емоционална преди.- Един ден баща ми се напи много и припадна, наложи се да се обадя на лекаря- Бил, стар семеен приятел. Той се отзова бързо, но не дойде сам. Беше с племенника си-Джим. Така се запознах с него. Не бих могла да кажа, че се влюбих от пръв поглед, но несъмнено бях привлечена. Докато Бил преглеждаше татко и разговаряше с мама, аз останах да правя компания на Джим. Говорихме дълго, обсъждахме различни теми. Той ме караше да се смея… Няколко дни по-късно получих обаждане от него и така започна всичко. Така започнахме да играем на онази игра…
Последва мълчание. Тя се взираше в пръстена на ръката си и потропваше с крак- отново в такт, тактът, в който тръскаше цигарата си.
- Каква игра, госпожо Макензи? – попита господинът, този път още по-плахо.
- Онази глупава игра. Презирах я, но продължавах да я играя. И не става въпрос за игра на карти, драги. О не, ще ми се да беше игра на карти. В игрите на карти поне има правила, нали господин Стюард?
Господинът кимна в знак на съгласие.
- О, това не беше от онези игри с начало и край. Игри с ясни правила и един победител. Нашата игра беше по-различна. Доста по-коварна и пагубна. Играехме я с години, защото веднъж започнеш ли, не можеш да се откажеш, за жалост. - тя говореше някак си отнесено, беше в онзи кабинет тялом, но душата й се рееше някъде из онези спомени.
- Каква беше тази игра, госпожо Макензи?
- Игра, в която се опитваш да направиш всичко възможно, за да накараш другия да се влюби повече. Мили думи, жестове, изненади. Всичко, на което си способен. Въпрос на чест е да спечелиш. Но аз не бранех своята чест, драги, аз бранех сърцето си. Не исках да бъде разбито. Не и без да разбия неговото повече. Сякаш търсех възмездие за това, че го обичах и тази обич ме правеше слаба. Правеше ме ранима. Даваше ми крила, а после небрежно ги чупеше. Падах и ставах с една единствена цел- да продължа да играя, защото тази безмилостна игра без правила се играе докрай. И със сетни сили пак играехме, защото се пристрастихме към онази сладка болка като към наркотик. Знаехме, че не трябва. Знаехме, че е лошо, но продължавахме да искаме още и още…
Тогава за първи път я видях такава. За първи път разбрах, че има сърце, което просто беше разбито. Големите й красиви сини очи бяха пълни със сълзи, а ръцете й трепереха, но не в такт с цигарата. За първи път видях белезите, които така умело скриваше от хората с години. Душевните белези излязоха наяве. И се запитах, може ли една игра да съсипе душата ти? Да ти даде много, но да ти вземе още повече. Игра, която в нейния случай е завършила с фатален край. А победителят? Кой беше той в крайна сметка? Мъртвият съпруг или красивата, изпълнена с болка и скръб, млада дама?
- Защо го убихте, госпожо Макензи?- този път господинът беше уверен, че това интервю ще приеме неочакван обрат и ще скандализира обществото.
- Не бих казала, че съм го убила.- отвърна спокойно тя, без да откъсва поглед от пръстена на ръката си.
- Но госпожо Макензи, съпругът ви се самоуби по възможно най-жестокия начин и то заради вас. Това не Ви ли безспокои поне малко?
- О, драги, вие просто не го познавахте. Никой не успя да го опознае. Дори и аз. На моменти мислех, че зная всичко за него, и тогава се появяваше поредната тайна- укрити данъци, сделки с частни бизнесмени, разписки на сметки от хотели, писма с неясен подател… Съпругът ми криеше много тайни, господин Стюард. Но едно не успя да скрие от мен- желанието си за победа в онази ужасна игра. Молех го да спрем, да се откажем, но той винаги ме поглеждаше с насмешка и продължаваше все по-устремен. Стараеше се да го обиквам все повече с всеки изминал ден и да страдам от тази обич, защото сърцето ми не бе готово. Той жадуваше за победата. И това беше причината за смъртта му- да прекрати играта, да предпази себе си, за да победи. Защото, знаете ли, сега аз съм единствената, която обича и страда от тази огромна обич. И не аз убих Джим, а онази жестока игра, която някой наивно биха нарекли „любов”. Но не, драги, това беше много по-силно, много по-изпепеляващо от любовта…
Posts
0 comments:
Post a Comment