13.1.14

Нравствената красота на българката в поемата „Изворът на Белоногата“ на Петко Славейков

Интерпретативно съчинение
Учебен център The Passionate Shepherd

Един от творческите върхове на Петко Р. Славейков, а и на българската литература, е поемата „Изворът на Белоногата“. Това е творба, която изкусно вплита в себе си фолклорната традиция с възрожденската мисловност. В нея наравно присъстват както поверия за вграждането на човека чрез сянката му, за трагичната предопределеност на най-красивото, за влиянието на свръхестествените сили, така и модерни за времето идеи като свободата на избора и нравствената устойчивост при отстояването му. Тези идеи са въплътени в образа на белоногата Гергана. Тя е онзи „бисер между мъниста“, в който хармонично са вплетени ценностите на общността и характерът на личността.

В заглавието главната героиня е представена с важна своя характеристика – прозвището „Белонога“ изразява не само представата за физическата красота на девойката, а е и алюзия за нейното нравствено съвършенство. С белия цвят се постигат внушения за душевна чистота, невинност, доброта и светлина, затова героинята е обгърната в белота: тя е бяла българка, бели са менците ѝ за вода, бели са кокичето и кремъкът в малката ѝ градинка, бял е и тамянът, с който Никола прави помен след смъртта ѝ. Така Славейков вплита както изключителната физическа красота на Гергана, така и нравствената ѝ красота, която е по-трайна и по-стойностна от физическата и която формира и утвърждава идеала за достойнствата на българската девойка.

В първата част на поемата героинята е представена в духа на народнопесенната традиция: „пиле шарено“, „кротко агънце“, „кат бисер между мъниста“. С тези поетично-фолклорни метафори и сравнения се изразява патриархалният идеал за жената като добра, кротка и красива. Така се проявява и в любовта си. Отношенията между Гергана и Никола са чисти, невини и възвишени:

Гергана още Никола,
двамата лика-прилика,
като два стръка иглика,
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.


Те са предопределени един за друг и не крият любовта си, напротив, тя разцъфва пред очите на общността – на извора, по хората, по тлаките и седенките. Въпреки силната им любов съдбата, представена чрез фолклорно-митологични персонажи и тяхната отмъстителна сила, отрежда драматична развръзка за двамата млади.

Черна им честта горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завидя,
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби.


Грозната, невярна полунощ, в която Никола иска любовния знак – китката, контрастира на светлото чувство помежду им и на нравствената чистота на Гергана. Затова девойката казва на своя любим, че „китка ся дава за обич, кога ся зора зазори“. Нейните чувства са светли и достойни за уважение, затова китката за любов ще я даде при изгрева на слънцето.

В традиционните представи белег за нравствена красота е трудолюбието.


Гергана определя среща на своя любим на едно от местата, свързани с трудовото ежедневие – извора. Любовните срещи на младите са в синхрон с работните им задължения: Никола ще напои биволите си, преди да иде на нива, а Гергана ще напълни менците си, за да ошета по-рано и след това да отиде с „тейко“ си на нива. Но Гергана не среща на извора Никола, а своята драматична съдба, въплътена в образа на везира. Трудолюбието на Гергана е акцент и в доводите, които дава на турчина, за да му откаже отвеждането ѝ от родното село:

…мен не тежи ми шетнята.
Откакто съм ся родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе,
на стар бащица на помощ,
кога пък в къщи да шетам
на мила майка отмяна.


Такова е простото ежедневие на девойката, то изпълва със смисъл и радост живота ѝ.

Нравствената красота на Гергана е изразена и чрез привързаността и любовта ѝ към родителите и дома. На предложението на везира за охолен живот в многобройни сараи девойката противопоставя родния си малък дом; на забележката му, че е родена не да шета на други, а други на нея да шетат, тя показва обичта и привързаността към родителите си; на безкрайните градини с „цветя вътре всякакви“, които ѝ обещава, Гергана отговаря с обрисуване на цветята в малката ѝ градина – всяко едно от които е умалително гальовно назовано. За нея родния край и най-близките ѝ хора са всичко на света, което иска, затова нейният живот е красив, хармоничен и пълноценен. Това ѝ дава сили смело да се противопостави на везира и с много плам да защитава родното.

Срещата на Гергана с везира е най-дългата част на поемата и нейна кулминация. Тя е изградена като диалог, но по смисъл представлява противопоставяне на два типа мислене, на два съвършено различни свята. Тази среща се превръща в словесен двубой на две различни представи за житейските стойности. Победител в този двубой е смелата българка, която успява да „смае“ везира със силната воля, с която отстоява своите ценности.

Въпреки, че везирът подхожда първо като изкусител, постепенно той става все по-настоятелен и непреклонен в желанието си да пречупи волята на красивата девойка. Неговата истинска същност се проявява, когато настойчивите му ласкателства преминават в гневни изблици:

Колко си проста, безумна!


/…/

мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе -
аз ще ти бъда стопанин...


Оказва се, че обикновеното селско момиче притежава сила, която не може да пречупи дори и един от най-силните хора в империята. Тази сила е нейната воля. Благодарение на нея Гергана аргументирано излага защитата на своята позиция.

Девойката не се страхува от властния господар, напротив, тя говори с везира като с равен. Гергана не се усеща като робиня и свободно изразява волята си. Когато търпението на турчина се изчерпва, младата девойка изрича най-силния си аргумент – свободния избор на сърцето:



Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е...


Тази последна защита на позицията предизвиква неразбиране и избухване от страна на везира. Той я нарича „проста, безумна“ и не може да повярва, че едно обикновено момиче може да му откаже да стане негово притежание. Чрез този последен аргумент на Гергана е показана най-красивата нейна характеристика – правото на личен избор. Това е ценност, която не съответства на патриархалните правила за живеене. В текста това нетрадиционно качество е изразено чрез думата „воля“:

На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено...


Правото на свободна воля е последният победен аргумент на Гергана. След тези думи тя е готова да понесе последствията от своята непреклонност. Въпреки че везирът може не само да я отведе, където иска, но и да отнеме живота ѝ за проявената дързост, той постъпва благородно, защото противникът му заслужава уважение.

Смая се везир с Гергана;
вярност в любов й почете,
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча
изворът чешма да стане.


Драматичният финал на поемата е представен чрез мита за вграждането. Според поверието един строеж ще е успешен, ако в него се вгради душата на най-добрия представител на общността. Този човек трябва да е надарен с безупречна нравствена красота, за да се сбъдне поверието.

Такъв човек е Гергана – едновременно притежаваща нравствените ценности на родовия морал и свободната лична воля; образ, въплътил добродетелите на българката в периода на Възраждането, но добър пример за подражание и в днешните времена на загубени ценностни ориентири. Белоногата селска девойка се нарежда като „бисер между мъниста“ в литературната съкровищница на българските женски образи.

1 comments:

Post a Comment