Отлични резултати на предварителния изпит по журналистика!

Учебен център The Passionate Shepherd поздравява всички свои приятели от курсовете по журналистика за отличните резултати на предварителния изпит в СУ "Св. Климент Охридски" по журналистика!

Щастливи сме, че талантът, усилията и знанията бяха оценени и нашите курсисти заслужиха най-високите оценки на изпита по журналистика.

Гордеем се най-много с представянето на Виктория Готева, която получи най-високата и единствена в кандидатстудентската кампания оценка - Отличен 5.75!

Мили приятели, винаги имайте смелостта да бъдете себе си, да правите избор, да търсите истината, да обичате другите и ДА ПРЕДИЗВИКВАТЕ ВСЕЛЕНАТА!

С много любов: Ани Димитрова
Учебен център The Passionate Shepherd

Read More

КОЙ?

На 16.03. 2014г. е предварителният изпит по журналистика в СУ "Св. Кл. Охридски". Стотици кандидат-студенти по журналистика ще премерят сили за входен билет за Четвъртата власт. Коя ще е темата на писмения изпит по журналистика? Дали ще е свързана с бурните събития от последната година, или ще е тема с по-абстрактна насоченост? Това са въпросите, които занимават и кандидат-журналистите от Учебен център The Passionate Shepherd. Без значение коя ще е темата на писмения изпит по журналистика в СУ, кандидат-студентите решиха че една от най-подходящите теми е " КОЙ". В курса по журналистика те обсъдихме възможните посоки за формилиране на тези, гледни точки и аргументи по тази тема. Представяме най-добрите академични есета.


Марияна Тодорова, академично есе

Въпрос, изписан с ярост, непримирение и тъга, въпрос, съдържащ в себе си толкова много други въпроси. Въпросът кой прилича на глава лук-колкото повече ровиш в същността му , толкова повече нови пластове се появяват, докато не стигнеш до ядрото. Тогава неволно очите ти се пълнят със сълзи и парещо усещане се разлива във всяка жила на тялото ти, изпълващо гo с взривоопасна смес от гняв, разочарование и мечти.

Юни 2013 беше топъл и отвсякъде лъхаше на лято. Всички ученици усещахме аромата на морския бриз и вече дочувахме пронизителния крясък на чайките. Крясъците,които чухме на 14 юни обаче, не бяха на безгрижните морски птици. Те бяха на обезкрилените, ограбени и ядосани българи. А въпросът “кой” ехтеше из прашните софийски улици и като камък, хвърлен в локва , създаваше все по-големи вълни на недоволство. Признавам, тогава не знаех кой е този Кой. Чудех се Доктор Кой ли викаха хората? Може би нямаше да ни е излишна помощта му. Предполагам, че само свръхестествена сила би се справила с наглостта и безочливостта на някои хора.

Българският народ е с големи постижения в областта на отрицанието и на прехвърлянето на вината на някой друг. Всички имаме безспорни влечения към сферата на правото. Излишъкът от юристи хич не ме учудва, тук не е нужно да си завършил Юридическия факултет, за да знаеш отговора на въпроса кой. Той винаги е: „не съм аз”. И след като всички до един сме невинни, просто не знам от къде идват тези проблеми. Но всъщност отговорът на въпроса кой е „това бях аз”.

Кой бях аз ли? Аз бях лъган и  залъгван. Аз бях прилъгван от „чудотворци” , обещаващи ми това, което ми се полага по право. Наивността ми пълнеше джобовете на управниците със скоростта, с която те си строяха палати. А в моите джобове имаше дупка, разрастваща се като тази в озоновия слой. Беден,разочарован и измамен човек, това бях аз.

Кой бях аз ли? Аз бях протестиращият. Протестирах , защото ми омръзна, защото беше по-вероятно да завали сняг през август ,от това да има справедливост и демокрация. Всички питаха кой и сякаш масова слепота беше заразила света. Никой не знаеше как и с какво,никой не виждаше правилен начин за решение на проблемите, но всички знаеха, че сегашният е грешен.  Затова през последната година светът беше подпален от жарта на хиляди недоволни хора, но на места пожарът беше удавен в кръв. Стотици животи бяха отнети в Сирия, Турция, Босна и Украйна. В една от най-великите си книги Хемингуей пише „смъртта на всеки земен жител ме отслабва, затова когато чуеш, че бие камбаната, знай,  че тя бие и за теб.” Смазан, стъпкан и убиван, това бях аз.

Но като всичко на този свят нищо не е само черно или само бяло. И въпреки всички и всичко, мисля, че нещата ще се оправят. Кога? Друг хубав въпрос. Когато започнем да вярваме в себе си и възможностите си, когато разберем ,че животът ни до голяма степен зависи от нас самите. И както Кенеди е казал :„Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за родината си”. Защото този, който може да промени ситуацията, този, чиито мечти за справедливост биха могли да станат реалност, това съм аз.

Решенията на най-сложните въпроси обикновено се крият в най-простите неща. За щастие кой е по-лесен въпрос от защо. Защото всеки може да си отговори , стига да се дистанцира от естественото желание да бъде винаги прав и никога виновен. Никой не е отговорен  за твоето лично нещастие освен ти самият. Защото имаме само един живот и е изцяло наша отговорност той да бъде изживян качествено.

Read More

Любовта като спасение

Автор: Виктория Готева

Академично есе, Курс ПО журналистика С The Passionate Пастир

Броени часове остават до свети Валентин, а гаджето ми ме заряза. Все е недоволна! Попитах я дали ще празнуваме, а тя остави избора на мен. Пошегувах се, че ще прекарам празника с приятели, и моята женичка взе, че полудя. Каква ирония! Не само, че се казвам Трифон, ами вече съм Зарязан.

Сега вървя към магазина за цветя. Няма да ми се размине. Отново ще се извинявам. Ама какво да правиш - любов. Идва. Не пита. По-добре да не я изпускам, че едничка ми остана. Така здраво съм се хванал за нея, че приличам на актиния, вкопчила се за рак пустинник. Да! Познахте. Любовта е моят рак пустинник. Мога и без нея, но животът ми е някак по-малко болезнен, по-сладък и по-приятен, когато живея на гърба й. Питате се защо? Защото в свят на изгубени морални ценности, политическо задкулисие, цензура, мизерия, димки, шашки, флашки, дребни сметки и плоски данъци, единственото спасение за хора като мен е тя - любовта.

Без любов животът няма смисъл. Работя много, получавам малко. Ставам рано, лягам късно. Искам нормална европейска държава, а живея в псевдодемократична такава. Мечтая много, постигам малко. Шофирам бързо, мисля бавно. "Живот ли бе - да го опишеш" Сега като си помисля, че ще живея и без любов ... Пародия! Колегата ми все повтаря, че жените не ни заслужавали. Но я го вижте! Хванал се е като удавник за сламка за своята любима и не я пуска дори и за момент. Разбирам го добре. И неговото спасение се нарича любов, колкото и да отрича. Заплатата ни е толкова голяма, че не стига дори за сметката за парно. Добре, че с любимата се греем нощем, та поспестяваме някой лев. Икономия правим и под душа, така де - къпем се заедно, за да пестим, и без друго поради сушата язовирите са празни. Често вечеряме на свещи - романтика, пък и токът постоянно поскъпва. Всеки ден домашно приготвена храна - пилешка супа за душата, но и икономия - не за бързо хранене! Като се замисля - направо съм загубен! Работя като вол -. САМО За храна Сметки, сметки, сметки. Без любов скоро ще банкрутирам. Споделената болка е половин болка, следователно споделената криза е половин криза, нали? Направих прозрение! Любовта е моят начин за оцеляване. Любовта е моето спасение от кризата. Май е време да побързам към магазина за цветя!

Бавно, но сигурно се отчайвам ... отчайвам се от живота. Малката ми сестричка е склонна да ми каже, че ме обича само ако обещая да й купя поредния нов продукт на Apple. Красивата ми братовчедка стана любовница на женен богаташ, за да й осигури луксозен живот. Гаджето ми пък няма да ми прости, ако не се появя с букет червени рози и някоя златна дрънкулка (добре, че цената на златото падна, та не се налага да тегля кредит). Любовта до такава степен се измени през годините, че се превърна в бизнес. За да бъдат част от него, хората измислиха такива глупости, каквито дори Иван Славков (мир на праха му) не е казал през живота си. То не бяха силикони, операции, трансплантации, гелове, кукли, стероиди ... И все пак, всеки се нуждае от любов - била тя душевна, платонична, орална или друга. За да оцелея в този деградирал свят и аз се нуждая от любов. Любов към себе си, любов към храната, любов към ближния, любов към жената. Единственият начин да живеем в хармония със себе си е като надмогнем всички материални изкушения, които ни правят роби на вещите - обикновени консуматори. Любовта се е превърнала в симулакрум. Рано или късно обаче сестричката ми ще порасне и ще научи, че Iphonе-ът не е свръхценност, братовчедка ми ще осъзнае, че без любов животът е като живот на скот, а приятелката ми ще разбере, че цветята и подаръците не струват нищо, в сравнение с любовта и желанието да я направя щастлива. Не! Това не е утопия, а нормалното израстване на индивида, търсещ себе си. Докато те открият себе си обаче и истинския смисъл на думата любов, аз ще трябва да се задоволя със симулакрума, защото имам нужда от него. Много е просто. Трябва да си влюбен, за да оцелееш в света на днешната омраза. Любовта е моето спасение. Наближавам магазина за цветя.

Любовта няма логично обяснение. Тя идва точно когато не очакваме, а понякога и си отива също толкова неочаквано. Тя осмисля живота ни, прави ни по-добри, променя мирогледа и изгражда характера ни. Влюбеният човек е истинският човек - без маска и без грим, без лъжа и без измама, без укор и без гняв, просто Човек. Когато бях малък попитах, майка си какво значи да обичаш. "Ще разбереш, мило дете, когато почувстваш, че Раят не е мечтана дестинация, а е тук на земята, до любимия човек." Най-после я разбирам! Ако Адам и Ева не бяха откъснали прословутата ябълка, щях наистина да бъда в Рая и нямаше да се мъча да се освободя възможно най-бързо от тази злокобна орис-животът, която плащам заради змийската подлост и човешката лакомия. Но какво да очаквам от човек, създаден от пръст, и жена, сътворена от ребро. Човек се нуждае от сигурност, вяра и любов. За жалост обаче средностатистическият българин не ги намира нито сред управниците, нито сред бутафорния елит, а още по-малко сред покварения синод. Единственото спасение е любовта. И тъй като не познавам друга реалност освен настоящето, отново признавам, че любовта е моето спасение. Тя е моят гарант за неумиращ духовен живот. Любовта ражда идеи, любовта ражда красота, любовта ражда деца, любовта ражда живот, вечен живот.

Най-после пристигнах, но съдбата пак ми се изсмя. Поради блокада на границата с Турция, цветя йок ... Е, както дойде - ще купувам бонбони! Само се моля: Ха дано не и приседнат. Мисълта за тях ми действа като афродизиак. Набирам смелост. Дела трябват, а не думи. Тръгвам ва банк. Риск - губи, риск-печели. Човек на всичко е готов за мъничко любов.

Read More

С дъх на цигари

С дъх на цигари, Марияна Тодорова
Курс по журналистика

Нотка непокорство и бунт,малко непукизъм и обилно количество свобода,обвити в дар от природата,запалени със стихиен плам. Ароматът на цигари събира в себе си най-различни съставки и пробужда всевъзможни спорове.

Пушенето е начин да изразиш себе си, да усетиш, че притежаваш властта да взимаш решения и чак на последно място идва удоволствието, съпътстващо този древен ритуал. Цигарите обаче се оказват ябълката на раздора в съвременния свят. Дали е чак толкова вредно, за кого е по-лошо - за пушачите или за непушачите около тях, не се знае със сигурност. Но желанието за пушене нараства право пропорционално със забраните и с всевъзможните опити на диетолозите, да ни учат какво да правим с живота си.

Да, цигарите не са полезни,те водят до олекване на портфейла и други странични ефекти, но дали да пушиш, или не е личен избор и всяка рестрикция по този проблем нарушава човешкото право на свобода.

Хората обикновено прибягват към цигарите в ранните години на своята младост, или по-точно през пубертета. Това е време на експерименти, когато младежите търсят своята идентичност и искат да покажат на света колко са големи. И понеже пушенето носи етикета „забранено”, то привлича тийнейджърите, както пламъкът буболечките. Обикновено рояците молци (обитатели на моловете) след излизане от „светата обител”, бързат да запалят по една цигара, за да почувстват свободата.

Цигарите обаче, освен опияняващия дъх на волността ,притежават и други качества. Те носят просветление, не като Паисиевото, но не по-малко спасяващо от мрака. Една вечер ми се наложи да отида до мола, който е на 5 минути пеша от училището ми, но маршрутът минава през най-страховитото място в големия град - Подлеза. С главна буква, защото вътре няма нито една лампа, а от тавана стърчат жици и дъски и мястото поразително напомня на Ада. Но не се страхувайте, смелите ученици пушачи са вътре, а техните цигари блестят като светулки в бездната и благодарение на тях можеш да излезеш жив от Подлеза. Усетиш ли дъха на цигари, значи си спасен.

През лятото на 2012 в България се прие закон,забраняващ пушенето на обществени места. От тогава насам започна война. Пушачи срещу непушачи, правата на едните срещу тези на другите, но хората като че ли се умориха от битки и спорът беше потушен. Колко се изпълнява законът, е друг въпрос, но изневиделица наскоро беше предложено той да бъде отменен. Зачудих се каква е причината. Дали хуманизмът на управляващите, или може би защото в пушенето няма класово разделение. Бедни и богати пушат заедно и всички са равни във вредния си навик. Предложението не беше прието, но отново възпламени пепелта, посипала въпроса за пушенето на обществени места.

Пушенето е толкова тачено от хората, защото създава завеса, която скрива външния свят и приютява в своята иреалност. Пушенето на обществени места е забранено в почти всички държави от Европейския съюз, но именно тук предизвика впечатляващо бурна реакция. Стана така, защото българите имат нужда от няколко мига спокойствие, малко време за себе си, 3 минути прекарани в замъгления свят на дима, където няма проблеми. Да се приеме забраната е толкова трудно, колкото и да се откажеш от привичката си.

Говорейки за иреалност не може да не се спомене ролята на цигарения дим в изкуството, която е сравнима единствено с тази на алкохола. С дъх на цигари са напоени най-великите книги и запълнени едни от най-запомнящите се филми. Представяте ли си героя на „Ах,този джаз” без цигара в уста, а как ли би реагирал, ако му бяха забранили да пуши на обществени места? Битническата литература вероятно нямаше да съществува, а „изгубеното поколение” нямаше да бъде намерено от нас, ако не витаеше все още в дъха на цигари. „С дъх на канела” стана хит сред книгите и филмите, защото ароматът винаги създава уют и достоверност, а дъхът на цигари разкрива истинско човешко присъствие.

Дъхът на цигари съпровожда по пътя към нетрайното,но безценно откъсване от заобикалящия ни, пълен с проблеми, свят. Дали пушенето е проява на слабост на характера, или точно обратното е спорно. Но то е един от по-безопасните начини да изразиш себе си, а дъхът на цигари ухае на свобода, непокорство и бунт срещу насила наложените норми.

. За успешна подготовка за кандидатстудентски изпит по журналистика - Учебен център The Passionate Shepherd.

Read More

Тиранията на мнозинството

Честита нова година, скъпи оруелци! Чудите се защо ви наричам така? Отговорът е много прост – защото живеем в свят, където времето няма смисъл, а истината няма значение. Дали ще наричаме годината 2014-та, или 1984-та, все едно. Нека смятаме, че две плюс две е равно на четири, докато управляващите не решат, че и ние, подобно на героите на Оруел, трябва да вярваме, че две плюс две е равно на пет. Не мислите, че в думите ми има двумисъл, защото аз не съм от полицията на мисълта. Аз съм просто човек, който иска да ви напомни, че „който контролира настоящето, контролира миналото”, а „който контролира миналото, контролира бъдещето”. Живеем във феноменален абсурд. Повтаряме едни и същи въпроси като кой назначи Пеевски за шеф на ДАНС и истински ли са снимките на националиста, който вместо вода на Вардаро, пие водка на Варадеро, и не усещаме как биваме манипулирани чрез отклоняване на вниманието от същинския проблем на страната. Започвам да се чудя какво е това, в което живеем. Някога родителите ми го очаквали с копнеж и наричали демокрация, а днес с отвращение наричат преход. Доскоро не бях сигурна как да го наричам аз. Дали криворазбрана демокрация, охлокрация, или някакъв вид изродокрация, докато не разбрах значението на словосъчетанието тирания на мнозинството. Еврика! Народът спи, тук-там се намира някой ентусиаст, който наддава звук, мислейки, че гласът му е по-мощен от йерихонска тръба, а всъщност бива мигновено заглушен от армия наемници, която върши чер(ве)ната работа на менящите се олигарси. Но нека не им обръщаме повече внимание, отколкото заслужават, защото големият проблем на страната е разделението между плебеи и патриции, което ежеминутно расте. Бедните обедняват все повече, богатите пък забогатяват още повече, а за измислената средна класа единствената алтернатива се нарича Терминал 2. Целият проблем на обществото ни се състои в тиранията на мнозинството, което като хищна хиена дебне своята беззащитна жертва.

Миналата седмица в училище, подобно на своите съученици, имах задачата да изнеса реч. Попитах приятелите си дали знаят какво значи тирания на мнозинството. Отговорите им бяха умни и интригуващи, но не и правилни. Казах им, че много скоро ще разберат какво всъщност представлява тиранията на мнозинството в милата ни родина, защото това е темата, която избирам за своето представяне. Речта ми започна с изясняване на фразата „тирания на мнозинството”. Обясних им, че за пръв път е използвана от Джон Адамс, човек чието име вероятно се срещали някъде в учебниците по история и едва ли си помнят, но пък какво губя, ако го спомена. Казват ни, че живеем в демокрация, нали? Подобно на останалите, приети за демократични държави, и България е страна, в която управляващите се избират чрез избори. Тази част от политиците, не винаги по-голяма, която успява чрез сила, а в някои случаи и с измама, да спечели изборите и състави мнозинство, поставя интересите си много над интересите на индивида и малцинствените групи, защото има собствена идеология. Така се създава активно потисничество, което наказва нехаресваното малцинство чрез така наречените демократични процеси. Тиранията на мнозинството е това всепроникващо зло на демокрацията, което залъгва обикновения гражданин, че живее свободно и има право на собствен избор. Или казано по-простичко- тиранията е самовластие на мнозинството, което потиска безправното малцинство, използвайки подтисничество, робство и тормоз.

Забелязах, че губя вниманието им, но не се учудих, все пак не им говоря нито за Валери Божинов, нито за Николета Лозанова. Тогава ги попитах дали осъзнават силата на тиранията, която ни управлява. Всички единодушно потвърдиха. Дори наивно споменаха имената на Хитлер и Сталин, на които нашите политици се опитвали да подражават. Всички бяхме категорични, че искаме демократична, европейска и нормална държава, а ни причиняват ориенталска, домодерна и псевдодемократична. А междувременно търпението на малцинството се изчерпва. Отрицателният прираст на населението е ужасяващ. Всяка година населението ни намалява с около 65 000 души. Ако тиранията се развива със същото темпо още 15 години, подобно на индианците, вероятно ще се намираме в някой резерват с табелка – българи. Днес тиранията на мнозинството е неизчерпаема. Тя е захапала свирепо своята жертва и бавно, бавно пие кръвта й, очаквайки с нетърпение да достигне последната й капка. Казват, че сред мнозинството хиени имало и нормални люде... само дето аз още не съм ги видяла, защото умело са се скрили (не в сараите на падишаха, надявам се). Не случайно хората са казали, че бръкнеш ли веднъж в кацата, медът ти се услажда. Реших да им припомня и за моралната революция, която студентите подхванаха и която бе опитана да бъде сграбчена от различни PR агенции, целящи да изместят единия олигарх, за да назначат този, за когото работят, на негово място, докато фабрикуват съгласие и насаждат „правилните” вярвания и ценности у хората. Тогава изведнъж разгневената ми другарка, пардон, учителка ме прекъсна. Каза ми, че часът не трябва да се политизира. Отговорих й, че аз не пропагандизирам и няма нищо нередно в речта ми. Съучениците ми също наддадоха вик, но всичко беше безполезно. Беше ми наредено да приключвам. Нямаше смисъл да се съпротивлявам, все пак съм по-низша в йерархията... И без друго трябваше да приключвам, избрах да им разкажа една история за финал. - Вълци, вълци... – отново викаше лъжливото овчарче. - Защо ги лъжеш? – попитах го аз. - Аз ги лъжа, че има вълци, те си мислят, че има стадо!- отговори лъжливото овчарче, протягайки ръка към чевермето.

И така моята реч приключи. Реабилитирането на социалното мислене днес не се осъществява чрез възрожденска поезия, не се осъществява и с революция, сигурна съм, че не се осъществява и в училище.Докато премиерът минава през задния вход, страната ще продължава да върви назад, а тиранията на мнозинството няма да остане мит, а ще ще продължи да си бъде реалност. Каква антиутопия... Още веднъж честита нова година, скъпи оруелци! Толкова от мен. „Войната е мир. Свободата е робство.”
Виктория Готева

Read More

АЕЦ до АЕЦ

По темата работи: Виктория Анджело