Есе, Джордж Оруел
Повечето хора, които изобщо се интересуват от въпроса, ще признаят, че английският език е в лошо състояние, но е всеобщо убеждението, че не можем да направим нищо в това отношение със съзнателни действия. Нашата цивилизация е упадъчна и езикът ни – така гласи доводът – трябва неминуемо да сподели всеобщата разруха. Следователно всяка борба срещу злоупотребата с езика е сантиментална отживелица, като предпочитането на свещта пред електрическата крушка или на файтона пред самолета. Под това се крие полусъзнателното убеждение, че езикът е естествен продукт, а не инструмент, който ние оформяме за своите собствени цели.
Сега вече е ясно, че упадъкът на един език има в основата си политически и икономически причини; той не се дължи само на лошото въздействие на един или друг отделен автор. Но следствието може да се превърне в причина, усилвайки първоначалната причина и постигайки същия ефект в интензифицирана форма и т. н. до безкрай. Човек може да посяга към чашката, защото се чувства неудачник и след това да пропадне напълно, защото пие. Почти същото се случва и с английския език. Той става грозен и неточен, защото мислите ни са глупави, но нескопосаният ни език ни улеснява да имаме глупави мисли. Идеята е, че процесът е обратим. Съвременният английски, особено писменият, е пълен с лоши привички, които се разпространяват чрез подражание и които могат да бъдат избегнати, ако човек си направи труда. Ако се освободим от тези лоши навици, ще можем да мислим по-ясно, а да се мисли ясно е необходимата първа стъпка към политическо обновление; затова борбата с лошия английски не е просто дреболия и не е изключителна грижа на професионалните писатели. Ще се върна на това след малко и се надявам, че дотогава значението на казаното тук, ще е станало по-ясно. Междувременно, ето пет примера за английски език, използван по обичайния начин, по който се пише сега.
Тези пет текста не са избрани защото са изключително слаби – бих могъл да цитирам доста по-лоши, ако исках – а защото илюстрират различните мисловни недостатъци, от които страдаме понастоящем. Те са малко под средното равнище, но са доста типични примери. Номерирам ги за да мога да се позовавам на тях, когато е необходимо:
1. Аз наистина не съм уверен, дали не е вярно да се каже, че същият този Милтън, който някога не изглеждаше не такъв като един Шели от XVII век, не е станал от преживяванията си, дори по-мрачен с всяка следваща година, по-чужд (sic) на основателя на тази йезуитска секта, която нищо не можеше да го накара да понася.
Проф. Харолд Ласки (Есе в Свободата на изразяване)
2. Преди всичко, не можем да си играем на жабки с роден набор от идиоми, който предписва забележителни словосъчетания от думи като основните put up with вместо tolerate или put at a loss вместо bewilder.
Проф. Ланселот Хогбън (Интерглосия)
3. От една страна, имаме свободната личност: тя не е невротична по дефиниция, защото няма нито конфликт, нито мечта. Нейните желания, такива каквито са, са прозрачни, защото те са точно това, което институционалното одобрение държи на преден план в съзнанието; друг институционален модел би променил техния брой и интензитет; малко в тях е естественото, неподлежащото на намаление или културно опасното. Но от друга страна, самата социална връзка не е нищо освен взаимното отражение на тези самоосигуряващи се цялости. Припомнете си определението за любов. Не е ли това същинският портрет на един скромен учен? Къде в тази огледална зала има място за индивидуалност или братство?
Есе по психология в Политикс (Ню Йорк)
4. Целият “елит” от клубовете за джентълмени, всички обезумели фашистки предводители, обединени от обща омраза към социализма и животински ужас от надигащата се вълна на масовото революционно движение, се обърнаха към провокационни действия, към гнусни подстрекателства, към средновековни легенди за отровени кладенци, за да узаконят, извършеното от тях унищожаване на пролетарските организации и за да предизвикат възбудената дребна буржоазия към шовинистичен плам в името на борбата срещу революционния път за излизане от кризата.
Комунистическа брошура
5. Ако ще се влива нов дух в тази стара страна, то има една тежка и спорна реформа, с която трябва да се заемем и това е очовечаването и съживяването на Би Би Си. Плахостта тук ще свидетелства за болестно състояние и закърняване на душата. Сърцето на Великобритания може да е здраво и да бие силно, но английското лъвско гърло понастоящем е като това на шекспировия Ботъм от “Сън в лятна нощ” – нежно като на млад гълъб. Една мъжествена, нова Англия не може безкрайно да бъде злепоставяна в очите, или по-скоро ушите на света, от безплодната инертност на Лангам плейс, безсрамно предрешена като “стандартен английски”. Когато слушаме гласът на Англия в девет часа, далеч по-добре и безкрайно по-малко смешно е чуем диалект, отколкото настоящият надут, високопарен, скован, превзет, закачлив рев на невинни свенливо скимтящи девойки.
Писмо в Трибюн
Всеки от тези текстове си има свои недостатъци, но освен грозотата, която може да се избегне, две характеристики са общи за всички тях. Първата е изтърканост на художествените образи, втората е липса на точност. Пишещият или има идея и не може да я изрази, или по невнимание казва нещо друго, или му е почти безразлично, дали думите му значат нещо изобщо. Тази комбинация от неяснота и абсолютна некомпетентност е най-явната характеристика на съвременната английска проза и особено на всички видове политически съчинения. Веднага щом се повдигнат определени теми, конкретното се разтваря в абстрактното и изглежда никой не може да измисли изрази, които да не са клиширани; прозата се състои все по-малко и по-малко от думи, избрани заради тяхното значение и все повече от фрази слепени заедно, като частите на сглобяем кокошарник. По-надолу отбелязвам с бележки и примери, разнообразните хитрини, посредством които обичайно се извърта съставянето на текст:
Умиращи метафори. Новосътворена метафора помага на мисълта, като предизвиква зрителен образ, докато от друга страна метафора, която е технически “мъртва” (например желязна решимост) в действителност се е върнала в състояние на обикновена дума и общо взето, може да бъде използвана без загуба на изразителност. Но между тези две групи има купища изтъркани метафори, които са изгубили силата си да предизвикват зрителен образ и се използват, просто защото спестяват на хората необходимостта да измислят фрази сами. Например:
повтарям и потретвам; излизам в защита на; не прекрачвам границата; тръгвам с рогата напред; стоя рамо до рамо с; наливам вода в мелницата на; не си правя тънки сметки; принасям полза за; ловя риба в мътни води; пробив в системата; повеля на деня; ахилесова пета; лебедова песен; развъдник на. Много от посочените се използват без да се знае значението им (какво е „пробив” например?) и несъвместими метафори често се съчетават - сигурен знак, че авторът не се интересува от това, какво казва. Някои общоприети сега метафори са изгубили първоначалното си значение, без тези, които ги използват да осъзнават този факт. Например toe the line понякога се изписва като tow the line. Друг пример е чукът и наковалнята, сега всякога използван с внушението, че наковалнята е тази, която го отнася. В истинския живот наковалнята винаги разбива чука, никога обратното. Писател, който се спре за да помисли какво казва, би избегнал изопачаването на оригиналната фраза.
Оператори или глаголни протези. Те спестяват необходимостта от подбирането на подходящите глаголи и съществителни имена и в същото време подплатяват всяко изречение с допълнителни срички, които му придават привидна симетрия. Характерни фрази са:
направя недействащ; воювам срещу; оказвам се неприемлив; установявам контакт с; подложен съм на; поставям началото на; давам основание за; имам ефекта на; играя главна роля в; карам да се почувства; давам резултат; показвам тенденция към; изпълнявам предназначение за и т. н. и т. н. Основният принцип е отстраняването на простите глаголи. Вместо една дума, като чупя; спирам; провалям; поправям; убивам, глаголът се превръща във фраза, съставена от съществително или прилагателно име, залепено за някой глагол с общо предназначение, като доказвам; служа; съставям; играя; правя. Освен това, навсякъде, където е възможно страдателният залог се предпочита пред деятелния и се използват конструкции със съществителни имена вместо герундии (by examination of вместо by examining). Обсегът на действие на глаголите още повече се намалява посредством наставката „–изирам” и представката „де-” и на баналните твърдения се придава привидна дълбочина чрез конструкции, съдържащи двойното отрицание „не не-”. Простите съюзи и предлози се заменят от фрази като по отношение на; що се отнася до; фактът, че; по силата на; предвид на; в интерес на; допускайки че; а краят на изречението бива спасен от фиаско с такива помпозно звучащи клишета като до голяма степен желателно; не може да не бъде взето под внимание; развитие, очаквано в близко бъдеще; заслужаващ сериозно обмисляне; доведен до щастлив край и т .н. и т. н.
Претенциозна лексика. Думи като
феномен; елемент; индивид; обективен; категоричен; ефективен; фактически; основен; първичен; допринасям; учредявам, представям; експлоатирам; оползотворявам; елиминирам; ликвидирам се използват за украса на прости твърдения и да дадат облик на научна безпристрастност на субективни мнения. Прилагателни имена като
епохален; епичен; исторически; незабравим; победоносен; вековен; неминуем; неумолим; същински служат за придаване на благородство на безчестните похвати в международната политика, докато маниер на писане, който си поставя за цел да прослави войната, обикновено приема старинна окраска, като най-характерните думи за него са:
царство; трон; колесница; железен юмрук; жезъл; меч; щит; байрак; пагон; бойна тръба. Чужди думи и изрази като cul de sac; ancien rеgime; deus ex machine; mutatis mutandis; status quo; gleichschaltung; weltanschauung се употребяват за да придадат полъх на култура и изтънченост. С изключение на полезните съкращения
т. е.,
напр. и
и т. н. няма действителна нужда от стотиците чужди фрази, които присъстват в момента в английския език. Слабите писачи и особено тези в областта на науката, политиката и социологията, почти винаги са обладани от мисълта, че думите с латински или гръцки произход са по-импозантни от английските и излишни думи като
експедириам; мелиорация; прогнозирам; периферен; елиминирам; класифициран; субмарина и стотици други постоянно печелят почва пред англосаксонските. Жаргонът, присъщ на марксисткия стил на писане
(хиена; палач; канибал; дребна буржоазия; дребно дворянство; лакей; бясно куче; белогвардеец и др.) се състои основно от думи, преведени от руски, немски или френски език, но обичайният начин за създаване на нова дума е да се използва латински или гръцки корен с подходящата наставка и където е необходимо, наставката
„-изирам”. Често е по-лесно да се съставят думи от този вид
(дерегионализирам; класифициран; полигамен; нефрагментиран и т. н.), отколкото да се измислят английски думи, които да изразят мисълта на автора. Резултатът като цяло е нарастване на немарливостта и неяснотата.
Безсмислени думи. При някои видове писане, особено в изкуствознанието и литературната критика, често се случва човек да попадне на дълги откъси, които почти нямат смисъл. Думи като
романтичен; пластичен; ценности; човешки; мъртъв; сантиментален; естествен; жизненост, по начина, по който се използват в критиката на изкуството са съвсем безцелни, в смисъл че те не само не насочват вниманието към някакъв откриваем обект, но едва ли и самият читател очаква това от тях. Когато един критик пише: „Забележителната характеристика на творбата на г-н X е нейната жизненост”, а друг пише: „Удивителната черта на творбата на г-н X е нейната специфична безжизненост”, читателят приема това като естествено различие в мненията. Ако се употребят думите черен и бял вместо жаргонните безжизнен и жизнен, той веднага ще разбере, че езикът се използва неправилно. С много политически термини се злоупотребява по подобен начин. Думата фашизъм сега няма друго значение освен това, че изразява „нещо нежелателно”. Всяка една от думите демокрация; социализъм; свобода; патриотичен; реалистичен; справедливост има по няколко различни значения, които не могат да бъдат съгласувани едно с друго. В случая на думата демокрация, не само че няма общовалидно определение, но опитът да се изработи такова, среща съпротива от всички страни. Всеобщо е усещането, че когато наречем една страна демократична, ние я възхваляваме; затова защитниците на всеки един режим, твърдят, че той е демократичен и се страхуват, че може да им се наложи да спрат да използват тази дума, ако тя бъде ограничена само до едно значение. Думи от този тип често преднамерено се използват по непочтен начин. Тоест човекът, който ги използва има свое лично определение, но позволява на слушателя да си мисли, че има предвид нещо съвсем друго. Твърдения като
Маршал Петен бе истински патриот; Съветската преса е най-свободната на света; Католическата църква винаги се е противопоставяла на религиозните гонения, почти винаги се изричат с намерението да заблудят. Други думи, които имат няколко различни значения и в мнозинството случаи се използват повече или по-малко недобросъвестно, са: класа; тоталитарен; наука; прогресивен; реакционен; буржоазен; равенство. След като направих този списък с измами и изопачения, нека дам още един пример за вида писане, до който те водят. Този път, от самото му естество, се налага да бъде въображаем. Ще преведа един откъс, написан на добър английски, на съвременен английски от най-лошия вид. Ето един известен стих от
Книга на Еклисиаста или Проповедника:
Обърнах се и видях под слънцето, че надтичването не е на леките, нито боят на силните, нито хлябът на мъдрите, нито богатството на разумните, нито благоволението на изкусните. Но на всичките се случва според времето и случая.
Ето го на съвременен английски:
Безпристрастният анализ на съвременните явления налага извода, че успехът или провалът в конкурентни дейности, не показват склонност да съответстват на вродените способности, а че един значителен елемент на непредвидимост винаги трябва да бъде взет под внимание.
Това разбира се е пародия, но не много голяма. Образец (3) по-горе, например, съдържа няколко откъса от същия английски. Ще се види, че не съм направил пълен превод. Началото и краят на изречението следват доста близо оригинала, но по средата конкретните изображения – надтичване, бой, хляб – се разтварят в неясната фраза „успех или провал в конкурентни дейности”. Така и трябваше, тъй като никой съвременен автор от вида, който обсъждаме тук – никой, който е способен да използва фрази като „безпристрастен анализ на съвременни явления” – не би подредил мислите си по този точен и изчерпателен начин. Цялата насока на съвременната проза е далеч от конкретността. Сега направете разбор на тези две изречения малко по-внимателно. Първото се състои от четиридесет и седем думи, но само шестдесет срички и всички думи се употребяват във всекидневието. Второто съдържа тридесет и осем думи и деветдесет срички: осемнадесет от тези думи са с латински корени и една от гръцки. В първото изречение има шест ярки изображения и само една фраза („времето и случая”), която може да бъде наречена неясна. Във второто няма нито един свеж, спиращ вниманието израз и въпреки деветдесетте си срички дава само съкратена версия на смисъла, съдържащ се в първото. При все това, без съмнение, именно вторият вид завоюва територия в съвременния английски. Не искам да преувеличавам. Този маниер на писане все още не е всеобщ, и тук-там се срещат неочаквани изблици на непринуденост и в най-лошо написания текст. Все пак, ако на вас или на мен, ни се наложи да напишем няколко реда върху непостоянството на човешката съдба, вероятно ще бъдем много по-близо до моето въображаемо изречение, отколкото до това от Еклесиаста.
Както се опитах да покажа, съвременния стил на писане в най-лошата си форма, не се състои в подбора на думи заради тяхното значение и в създаването на образи, с цел да се изясни смисъла. Той се състои в слепването на дълги поредици от думи, които вече са подредени от някой друг, а представянето на резултата като нещо смислено си е чисто шарлатанство. Привлекателността на този вид писане е в това, че то е лесно. По-лесно е – дори по-бързо, когато веднъж си създадеш навика – да кажеш
по мое мнение, не е неоправдано да се допусне, че, отколкото да кажеш
мисля, че. Ако използваш готови фрази, не само не ти се налага да търсиш думите, не ти се налага освен това да се безпокоиш за ритъма на изречението, тъй като те обикновено са така аранжирани, че да бъдат повече или по-малко мелодични. Когато съчиняваш набързо – когато диктуваш на стенограф, например или изнасяш публична реч – е напълно естествено да изпаднеш в претенциозния латинизиран стил. Клишета като
съображение, което би било добре да имаме предвид или
извод, който всички ние с готовност ще одобрим спасяват много изречения от сгромолясване с трясък. С употребата на изтъркани метафори, сравнения и идиоми, човек си спестява много умствени усилия, с цената да остави това, което има предвид неясно, не само за читателя, но и за себе си. Това е значението на смесените метафори. Единствената цел на една метафора е да извика зрителен образ. Когато тези образи се сблъскват –
като във фашисткият октопод изпя лебедовата си песен; пагонът бе захвърлен във врящото гърне – може да се приеме за сигурно, че пишещият не вижда мисловен образ на обекта, който назовава; с други думи той не изобщо мисли. Вижте още веднъж примерите, които дадох в началото на това есе. Професор Ласки (1) използва пет отрицания в петдесет и три думи. Едно от тях е излишно, което прави целия пасаж безсмислен и в добавка има грешка –
чужд на вместо
близък до – което води до още по-голям абсурд, както и няколко тромави израза, които могат да бъдат избегнати и допълнително усилват общата неяснота. Професор Хогбън (2) си играе на жабки с набор от идиоми, който може да дава предписания, докато не одобрява фрази като put up with, и
забележително не желае да погледне в речника, за да види какво означава; (3) ако се погледне строго на него, той е просто безсмислен; вероятно може да се открие замисъла, се ако изчете цялата статия, от която е взет. В (4) авторът знае повече или по-малко какво иска да каже, но натрупването на кухи фрази го задушава, както листа от чай запушват мивка. В (5) думите и значението почти са се отделили един от друг. Хора, които пишат по този начин обикновено имат едно водещо чувство – не харесват нещо и искат да изразят солидарност с друго – но тях не ги интересува конкретно какво казват. Съвестният писател, във всяко изречение, което казва, ще си зададе поне четири въпроса като: Какво се опитвам да кажа? С какви думи да го изразя? Каква метафора или идиом ще го направят по-ясно? Дали този образ е достатъчно свеж за въздейства? И вероятно ще си зададе още два: Не мога ли да го кажа по-кратко? Казах ли нещо, което е грозно, а може да се избегне? Но не си задължен да си правиш труда. Можеш да изклинчиш, просто като оставиш съзнанието си отворено и позволиш на готовите фрази да влязат на тълпи. Те ще съставят изречения вместо теб – дори до известна степен ще мислят вместо теб – и при нужда ще изпълняват важната задача да скрият отчасти замисъла ти от теб самия. Точно в този момент особената връзка между политиката и понижаването качеството на езика става явна.
В наше време несъмнено е вярно, че политическото писане е лошо писане. Там където това не е така, в повечето случаи ще се окаже, че писателят е някакъв бунтар, който изразява личното си мнение, а не „партийната линия”. Догматизмът, от който и да е цвят, изглежда изисква безжизнен, подражателен стил. Политическият език в памфлетите, заглавните статии, манифестите, информационните бюлетини на правителството и речите на заместник-министрите се различава, разбира се, от партия до партия, но всички те си приличат в това, че в тях почти никога не може да се намери свежа, жизнена, родна реч. Когато човек гледа някой уморен агитатор на трибуната, който механично повтаря познатите фрази –
зверски кланета; бичът на войната; кървава тирания; свободните народи по света; стоя рамо до рамо – често има странното чувство, че пред него не стои жив човек, а някакво чучело; чувство, което внезапно се засилва в моментите, когато светлината докосне очилата на оратора и ги превърне в празни дискове, зад които сякаш няма очи. И това съвсем не е фантазия. Оратор, който използва такава фразеология вече е започнал да се превръща в машина. Подходящите звуци излизат от гърлото му, но умът му не участва, както би било, ако сам си подбираше думите. В случай, че речта, която държи е същата, която изнася отново и отново, той може почти да не съзнава какво казва, подобно на начина, по който човек изрича молитвите в църква. А това понижено състояние на съзнателност, ако не задължително, е във всеки случай поне угодно на политическия конформизъм.
В наше време политическото слово, устно и писмено, е до голяма степен защита на незащитимото. Въпроси като продължаването на британското господство в Индия, руските чистки и депортации, хвърлянето на атомните бомби над Япония, могат наистина да бъдат защитени, но само с аргументи, които са твърде жестоки за повечето хора и които не съвпадат със заявените цели на политическите партии. Така политическият език трябва до голяма степен да се състои от евфемизми, недоказани аргументи и чиста неопределеност. Беззащитни села са бомбардирани от въздуха, жителите прогонвани в провинцията, добитъкът разстрелван с картечници, колибите подпалвани със запалителни куршуми - това се нарича
умиротворяване. Милиони селяни са лишени от земята си и запратени да се влачат по пътищата с нищо повече, от това което могат да носят на гърба си - това е
размяна на население или
коригиране на границата. Хора са хвърляни в затвора с години без съд и присъда, разстрелвани в тила или изпратени да умрат от скорбут в трудовите лагери - това се нарича
елиминиране на неблагонадеждните елементи. Такава фразеология е необходима, ако човек иска да назове нещата без да извиква представи за тях в съзнанието. Представете си например за някой мил английски професор, който защитава руския тоталитаризъм. Той не може открито да каже: „Вярвам в избиването на опонентите, когато от това могат да се постигнат добри резултати”. Следователно, той вероятно ще каже нещо от сорта:
Макар и да приемем, че съветският режим показва определени черти, които филантропът е склонен да намери за осъдителни, смятам, че трябва да се съгласим, че определено ограничение в правото на политическа опозиция е неминуемо съпътстващо явление на преходните периоди и че трудностите, които руският народ трябва да понесе, са напълно оправдани в сферата на действителните постижения.
Надутият стил е сам по себе си вид евфемизъм. Купища латински думи засипват фактите като мек сняг, замъгляват очертанията и скриват всички подробности. Големият враг на ясния език е неискреността. Когато между истинските и заявените цели има несъответствие, човек сякаш инстинктивно се обръща към дълги думи и изчерпани идиоми като сепия, изхвърляща мастило. В нашия век няма такова нещо като „стоене настрана от политиката”. Всички въпроси са политически въпроси, а политиката сама по себе си е купища лъжи, шикалкавения, безумия, омраза и лудост. Когато всеобщата атмосфера е лоша, езикът също неминуемо ще пострада. Бих очаквал да открия – това е предположение, за което нямам достатъчно знания да потвърдя – че немският, руският и италианският език са се влошили през последните десет-петнадесет години в резултат на диктатурата.
Но ако мисълта опорочава езика, езикът също е в състояние да опорочи мисълта. Неправилната употреба може да се разпространи по традиция и подражание дори сред хора, които би трябвало да знаят и наистина знаят, че не бива. Некачественият език, който разглеждаме, в някои отношения е много удобен. Фрази като
не неоправдано допускане; остава много да се желае; няма да свърши добра работа; съображение, което е добре да имаме предвид са едно постоянно изкушение, като опаковка аспирин винаги подръка. Хвърлете поглед назад към това есе и със сигурност ще откриете, че отново и отново правя същите грешки, срещу които протестирам. С днешната поща получавам брошура, отнасяща се до условията на живот в Германия. Авторът ми казва, че „се почувствал длъжен” да я напише. Отварям я напосоки и ето първото изречение, което виждам: „[Съюзниците] не само имат възможността да постигнат радикална трансформация на германската социална и политическа структура по начин, който да избегне националистическа реакция в самата Германия, но в същото време и да положат основите на сътрудничеща си и обединена Европа”. Виждате, той „се чувства длъжен” да пише – вероятно чувства, че има нещо да каже – и въпреки това думите му, като кавалерия при сигнал за атака, се групират автоматично по познатия шаблон. Нахлуването на готовите фрази в съзнанието на човек (
полагам основите; постигам радикална трансформация) може да бъде предотвратено само ако той е непрекъснато нащрек за тях, защото всяка такава фраза упоява част от мозъка.
Вече споменах, че упадъкът на езика ни вероятно е лечим. Тези, които отричат това, биха възразили, ако изобщо приведат някакви доводи, че езикът просто отразява съществуващите социални условия и че не можем да повлияем на развитието му, като си играем с думите и граматическите конструкции. Що се отнася до основния тон или духа на езика, това може и да е вярно, но не е вярно по отношение на детайлите. Глупави думи и изрази често са изчезвали, не чрез някакъв еволюционен процес, а благодарение на съзнателните усилия на едно малцинство. Два пресни примера са:
използвам всички пътища и обръщам света наопаки, които бяха унищожени от подигравките на неколцина журналисти. Съществува дълъг списък от изтъркани метафори, от които можем да се отървем по подобен начин, ако достатъчно хора се заемат с тази задача; а също така би било възможно да се надсмеем над „не не-” конструкциите и да ги премахнем, да намалим броя на латинизмите и гърцизмите в обикновеното изречение, да прогоним чуждите фрази и неясните научни термини и като цяло да накараме претенциозността да излезе от мода. Но всичко това са второстепенни неща. Защитата на английския език заключава в себе си много повече и може би е по-добре започнем с това, какво тя не означава.
Най-напред, тя няма нищо общо с употребата на архаизми, със спасяването на думи и изрази, излезли от употреба или със създаването на „стандартен английски”, от който никога не бива да се отклоняваме. Напротив, защитата на английския език е особено заинтересована от премахването на всяка дума или идиом, които са загубили своето полезно действие. Тя няма нищо общо с правилната граматика и синтаксиса, които не са от значение дотолкова, доколкото човек се изразява ясно; тя няма нищо общо с избягването на американизмите или с това, което се нарича „добър стил на писане”. От друга страна, защитата на езика не се занимава с престорена простота или опити да превърне писмения английски в разговорен. Нито пък предполага при всеки един случай да се предпочита англосаксонската дума пред латинската, макар че предполага използването на най-малко и най-кратки думи, които ще отразят точното значение. Това, което е необходимо преди всичко, е да се остави значението да избере думата, а не обратното. Най-лошото нещо, което някой може да направи в процеса на писане, е да се предаде на думите. Когато мислите за конкретен предмет, вие мислите безсловесно и впоследствие, ако искате да опишете това, което виждате във въображението си, навярно търсите, докато не намерите точните думи, които му подхождат. Когато мислите за нещо абстрактно, вие сте по-склонен да използвате думи от самото начало, и освен ако не направите съзнателно усилие да го избегнете, съществуващият диалект ще връхлети и ще свърши тази работа вместо вас, с цената на замъгляване или дори промяна на смисъла. Вероятно е по-добре, употребата на думи да се отлага възможно най-дълго дотогава, докато значението е толкова ясно, колкото може да бъде чрез изображения и усещания. След това човек може да избере – не просто да
приеме – изразите, които най-добре го разкриват, а после да се обърне и прецени какво впечатление вероятно ще направят думите му на друг. Това последно усилие на ума пресича всички изхабени или объркани литературни образи, всички предварително изработени фрази, ненужни повторения, неискреността и неяснотата като цяло. Но човек често се колебае какво ще е въздействието на дадена дума или фраза и се нуждае от правила, на които може да разчита, когато инстинктът му изневери. Смятам, че следните правила важат в повечето случаи:
1. Никога не използвайте метафора, сравнение или друга фигура на речта, която сте свикнали да виждате в печатните издания.
2. Никога не използвайте дълга дума, там където и кратка ще свърши работа.
3. Ако е възможно да премахнете дадена дума, премахнете я.
4. Никога не използвайте страдателен залог, когато може да използвате деятелен.
5. Никога не използвайте израз от чужд език, научен термин или жаргонна дума, ако се сещате за обикновена дума от всекидневието.
6. По-скоро нарушете, което и да е от тези правила, отколкото да кажете нещо съвсем недодялано.
Тези правила изглеждат елементарни, а и те са такива. Но те изискват дълбока промяна в начина на мислене на всеки, който е отраснал и привикнал да пише в стила, сега на мода. Човек може да ги спазва всичките и пак да пише на лош английски, но не би могъл да пише по начина, по който цитирах в началото на статията. Тук не разглеждам литературната употреба на езика, а просто езика като инструмент за изразяване, а не за скриване или възпрепятстване на мисълта. Стюарт Чейс и други едва ли не твърдят, че всички абстрактни думи са безсмислени и използват това като предлог за пропагандиране на вид политически обет за мълчание. След като не знаеш какво е фашизъм, как може да се бориш срещу него? Не е необходимо човек да се хваща на глупости като тази, но трябва да се признае, че настоящият политически хаос е свързан с упадъка на езика и че някакво подобрение е възможно, като се започне от езика. Ако опростите английския си, вие сте освободен от най-големите безумия на догматизма. Няма да можете да говорите никой от модните диалекти, и когато направите глупава забележка, тя ще е очевидна дори за самия вас. Политическият език – а с отклонения това е вярно за всички политически партии, от консерваторите до анархистите – е предназначен да направи така, че лъжите да изглеждат истински, а убийството достойно за уважение и да придаде привидна убедителност на нищо повече от празни приказки. Човек не може да промени всичко това веднага, но поне може да промени собствените си навици и от време на време дори, ако осмива достатъчно силно, да запрати някоя изтъркан израз – някой
пагон, ахилесова пета, развъдник, врящо гърне, решаващо изпитание, същински ад или друг словесен отпадък – на бунището, там където му е мястото.
1946 г.
Превод: Мартин Вълков
От блога на leroisalomon
Posts
